Ще се превърнем ли в киберхора, или паметта за миналото ни ще ни съхрани като хомо сапиенс?
Замисляли ли сте някога колко народи имат „Ден на будителите”? А какво означава той за нас, българите? В днешния луд, луд свят на информационни технологии за нас може би всичко е „кибер”. Изминали са само 62 години, откакто американският математик Норберт Винер полага основите на науката кибернетика и речникът ни вече гъмжи от думи като киберпространство, кибервръзки, „киберкафенета”, „кибернож”, „киберпрестъпления”, „нърд”, „айпод”, „айпад”, вече съществува и проект кибертрон (бъдещето на андроидите ли е?). А колко думи са останали в езика ни от глаголицата – знаците, които говорят?
Наистина Кирил и Методий създават славянската азбука преди 1155 години, но благодарение на техните ученици, между които по значение Климент Охридски се нарежда непосредствено след солунските просветители, е създадена огромна литература на народен език. И то по време, когато книжовниците в Западна Европа все още преповтарят произведенията на църковните писатели, написани на мъртвия вече латински език. Благодарение на хора с такава огромна духовна мощ като Климент Охридски сме се запазили като народ. Трябва да помним нашето минало и да почитаме тези будители не само за да изпитваме заслужена гордост, а и да знаем, че Климент Охридски не е университет в София, а средновековен учен,създателят на Охридската книжовна школа, първоучител, велик български светец, който в продължение на трийсет години неуморно работи за разпространяване на славянската писменост и култура. Той е първият епископ в славянския свят; основател на висша школа с изучаване на духовни и светски науки в манастира „Св. Пантелеймон” край Охридското езеро. За да съхраним нашата самобитност не трябва да си чатим само на латиница и когато чуем за „Долната земя”, да си мислим, че става дума за „Алиса в страната на чудесата”, а да знаем, че в онези векове „Долна земя” се е наричала югозападната част на България, където именно Климент Охридски издига просветната дейност на още по-голяма висота. Освен като педагог (обучава над 3000 ученици), като незаменим проповедник, строител на молитвени домове, автор на църковни песнопения през тези години той се утвърждава и като един от най-значителните старобългарски писатели.
Няма нищо лошо да четем на айпад и скоро да можем да поберем в джоба на суичера си цялата Александрийска библиотека, както пише един френски писател. Но трябва да разлистим и „Заповедание о празнецех” на Климент Охридски, където той пише, че на празник трябва „да прибереш бездомника, гладния да нахраниш, голия да облечеш, затворника с милостиня да посетиш, на обидения да помогнеш на болния и на бедния да дадеш подкрепа, смирено и нелицемерно, с пламенна любов един други да се почитаме”. Трябва да разберем, че в него е туптяло голямо сърце и да се преклоним пред несломимата му воля – въпреки трудностите, които е трябвало да преодолява – да бъде полезен на своя народ. Голямото ни уважение към този велик човек може би ще направи и нас по-добри и по-разумни, за да останем хора, а не да се превърнем в бездушни роботи. Трябва да помним миналото и нашите велики предци, защото знанието облагородява душата, а незнанието я опустошава. Паметта за тях ще ни предпази от превръщането ни в киберхора, които няма да правят разлика между Кирил и Методий и „Долче и Габана”, ако не са програмирани, и ще не помогнат да останем наистина хомо сапиенс.
Александрина Петрова
9 „а” клас