„С когото пет години всичко съм делил...”

Всяко едно ново начало е съпътствано с нови преживявания. Гимназията не се различава по нищо. Всеки младеж е изпитал щастието и болката от това да бъде тийнейджър и да бъде в гимназия. Тя е вулканизатор на самите нас. Ние преживяваме, живеем и съществуваме с училището, защото не го приемаме като сграда или като институция, а като съществуващ и дишащ организъм. Този организъм сме ние – ние сме амортисьорът, двигателят и кормилото на училището. То не може без нас, но и ние не бихме могли да станем това, което сме, без него.

Нека да обърнем по-голямо внимание на гимназиалния етап от обучението на днешните юноши. Отдавна младите са престанали да взимат насериозно училището. То отдавна не е място за научаване на нещо полезно. Превърнато е в „социална мрежа”. Това в никакъв случай не трябва да звучи негативно или „ужасяващо” в мислите на родителя. Училището е мястото където сме ние, където оцеляваме и съществуваме заедно до най-добрите си приятели. Именно тук е мястото за научаване на истински важното – приятелство, любов, омраза, вражда. Защото именно това са едни ценности, които ни правят хора. Не математиката, физиката или химията... Това са обикновени предмети, които рядко могат да засекат вниманието на един подрастващ. Бих посмял да заявя, че училището дори трябва да насочи вниманието си към това как да отглеждаме деца и да готвим, отколкото да знаем аритметичните и геометрични прогресии.

Сега ще ви разкажа моята история, тази, която ме превърна в днешното ми „аз”. Беше 15 септември – дата, черна в мислите на ученика. Годината беше 2007, а аз бях приет в 32. СОУ. Нямах нито един приятел. Бях сам в пустинята от непознати лица. Минаха седмици от началото на учебната година, опознаване, суетене, безспирно движение из класните стаи на випуск 2012, тогава все още 8. клас. Най-хубавото нещо, което се случи през тази година, беше учителската стачка. Това беше времето, в което успях да се опозная с повечето от своите съученици извън училището, да ги видя в една извънкласна среда. Така наистина можеш да разбереш същността на човека. И това беше само началото на истинските приятелства, любов и много по-малко на омразата и враждата. Годината измина, ваканцията също и дойде поредният пръв учебен ден. За тези пет години според мен 9. и 10. клас бяха най-незначителни, години на лутане из учебния материал, но пък преживяванията с приятели съвсем не бяха незначителни. Срещнах и своята първа любов, ако може да се нарече такава на нашата възраст. Интересен факт е, че учениците, които срещат „половинките” си в 8. - 9. клас, смятат това за първа и единствена любов.... докато не отидат в университет и всичко започне отначало. Както и да е, времето минаваше. Нови неща се научаваха, но не в тази насоката, в която трябва - т.е. не разбрах много от тригонометрията или пък анатомията, но пък пуших за пръв път наргиле и отидох за пръв път на купон за цяла вечер. Ето това за един гимназист е наистина стойностно преживяване. Все още не можем да разберем това, че трябва да учим, за да последва доброто бъдеще, но кой по дяволите мисли за бъдещето си на 16?!

Така стигнахме до 11. клас. Една доста интересна година. Тогава нито си малък, нито си голям. Знаеш, че догодина те чакат матури, наблюдаваш абитуриентите и си казваш – „догодина аз ще бъда в костюма”. Мислиш си как ще се стегнеш, ще учиш, ще престанеш да ходиш по купони „само за да си научиш уроците”. Уважаеми единадесетокалсници, НЕ Е ТАКА! Всичко остава постарому в 12. клас. Както се казва – „вълкът козината си мени, но нрава не”. Ако не сте учили досега, няма да го направите и през последната си година. Но кой е казал, че има нещо лошо в това, нали ви е последна година, защо да си давате зор! Когато научаваш неща от заобикалящата те среда, ти научаваш да грабиш от живота с пълни шепи, защото той има много какво да даде. Гимназията е място, където се научаваш, че все някъде измежду навалицата ще има кой да ти направи мръсно, но ти ще го заобиколиш. Ще разбереш, че пак там има някой, който тайно те гледа, докато пишеш в час, и си мисли за теб, и че пак там някъде измежду онези лица има някой, без когото не можеш. Най-добрият приятел, без когото знаеш, че тези 5 години биха били кошмарен сън, от който трудно би се събудил.

32 СОУ ми даде много. Аз му отвърнах със същите добри чувства през цялото това време. Нека да използвам възможността да напиша това и като едно извинение към всеки един учител, когото съм наранявал по един или друг начин. Уважаеми учители, ОБИЧАМ ВИ!!! Знаете, че смехът и забавата са неразделна част от живота на ученика, а аз съм нагледен пример за този притесняващ понякога факт. За всеки път, когато съм се обадил по време на час или съм казал поредната вярна за мен аксиома, но за вас грешно разбрана теорема, моля да ме извините. През тези 5 години моята цел и на много други като мен е била да разведря и разнообразя атмосферата на учебния час. Просто учебниците са доста тъмни на цвят ;).

С този материал аз сякаш пиша своето прощално писмо и се сбогувам с гимназията. Но първото сбогом никога не е последно. Българските майки раждат най-прекрасните деца и ние, учениците на 32. СОУ, никога няма да забравим да споменем откъде е започнало всичко. От името на випуск 2012. Благодарим Ви!

Николаос-Теодорос Илиас Цитиридис
12 „а” клас