Игра на съдбата

“Сбогом!”...една проста дума, но толкова трудна за изричане. Дали някога изобщо се научаваме да я казваме? Аз лично едва ли някога ще свикна с нея. Но има и случаи, в които тя просто се оказва излишна, случаи, в които изведнъж се чувастваш глупаво, че си похабил толкова много емоции, изричайки я напразно. Сякаш се връщаш обратно там, откъдето си тръгнал.

Когато бях седми клас, имахме дискусия за по-нататъшното ни образование. Аз твърдо отговорих: “Българска филология”. Дори не знаех какво точно означава тази специалност, но ми звучеше авторитетно и интересно.

При завършването по-късно тежко приех раздялата с любимия класен ръководител, г-жа Христова по История. Усещах как губя едно място, което дотогава бях считала за даденост и което ми бе дало толкова много. Последният учебен ден за мен не беше празник, а сбогуване с пространство, към което принадлежах. След като завърших 32 ЕСПУ, бях приета в желаната дисциплина в Софийския университет.

По стечение на обстоятелствата или просто игра на съдбата след няколко години се върнах в моето училище, но вече като преподавател по БЕЛ. Много от колегите ми познаваха моите бивши преподаватели, което ми донесе много радост и за момент разми границата във времето. Но постепенно осъзнах, че вече съм “от другата страна на барикадата”, в ръцете ми беше не само моят живот, но и възпитанието и бъдещето на моите ученици.

С годините много неща се промениха, но съм щастлива, че успях да съхраня уважението към училището. Като преподавател, много бих искала и моите възпитаници, при завършването си, да си тръгват с усещането, че губят нещо ценно. Но и да знаят, че винаги ще могат да се връщат тук, когато се чувстват изгубени в хаоса на живота и имат нужда от разбиране и топлина. За мен това би означавало, че съм предала своята любов към 32 СОУ и на своите ученици. Защото за любовта няма “Сбогом”, а само “До скоро”.

Татяна Атанасова
Учител по Български език и литература
32 СОУ “Св. Климент Охридски”