Teenlife www.school32.com

Накрая стигаш до момент, в който очите ти са били затворени толкова дълго, че клепачите те болят, когато мигаш. Жадуваш за спирка, която се оказва толкова краткотрайна, че вместо да си напазарувал, „изходил се”, пушил, глътнал въздух и отпочинал, ти си прекарал времето си в чудене кое най-напред да свършиш. И целият този път ти се струва като един сън, в който постоянно ти се спи – като будна кома. Градовете, които обикаляш, нещата, които виждаш, които успяваш или не толкова да снимаш, гледките, хората – всичко е като късометражен филм, в който героите тичат от място на място, претрупвайки престоя си от страх да не би рейсът да тръгне без тях или да слушат конско от Вретенарова. Нямаш търпение да дойде вечерта, да се настаниш в хотел и да спиш 2/3 часа в нормално легло, преди най-досадната аларма на света не прекрати покоя ти. След това се сблъскваш с хаоса на сака ти, отвратителното състояние на стаята ти, вида на косата ти…нямаш време да приведеш себе си в нормално състояние, какво остава за другите много по-маловажни неща?

Закуската, кафето, кога ужасни, кога не…борбата с куфарите по стълбите и търкалянето им до автобуса… Отново сън, тичане, път, спирки…Нямаш търпение да стигнеш до Страсбург и да сложиш край на стреса на Вретенарова и въпросите тип: „Знаеш ли нещо, ‘щото аз не съм прочел и ред?” или „Случайно да знаеш к’ва ми е темата и с кого съм в група, ‘щото аз идея си нямам?”. И докато човекът срещу теб очаква отговор, ти се опитваш да се сетиш кой за Бога беше той. И ето, че вече си там, в Страсбург, знаеш, че на сутринта отиваш в парламента и се бориш с дилемата „Дали да спя сега, за да изглеждам като човек утре или да си прекарам като човек сега и да спя утре?!”. Накрая се будиш, едва заспал, намразил противната си аларма дори повече отпреди, обличаш дрехите, с които смяташ, че хората няма да се досетят, че още не си проумял какво изобщо /ще/ правиш в парламента, обуваш възможно най-приличните и вероятно най-скучните си обувки и тръгваш към парламента, надявайки се да не се изложиш така, както само ти би могъл.

Озовал се в парламента, издокаран, в един момент ти виждаш селяните от Естония, дошли по дънки и кецове, и нереално дебелите холандки, облечени в ластични поли и рокли, които явно са направени от стомана, че не се късат, и си мислиш „Wow, I’m good”. Отиваш на закуска в същия този парламент, където се смееш толкова силно, че от останалите маси хората се обръщат, чудейки се „к’во не е наред с тези?”. След изяждането на най-сухата кифла на света се озоваваш в парламентарната зала, обграден от 500 чужденци и се чудиш кой от тях е достатъчно хубав, че да се запознаете. След това инструкции, речи, разделяне на групи, отново инструкции, разпределяне на други по-малки групи, спорове с чужденци, наизустили тезите си, и досадни напористи гърци, говорещи възможно най-разваления английски, които никога не отговарят на въпроса, който им е зададен, после писане, говорене, връщане в залата, слушане…отново оглеждане на чужденците, гласуване, кога разбрал за какво и кого гласуваш, кога не толкова – накратко преструваш се на депутат доста успешно.

След това игри, грамоти, медали, награди, речи, слушане на Европейския химн, тръгване и най-накрая свобода. Вече всички са спокойни, че се е свършило, че са още живи и не са умрели от скука, всички са горди, че са оцелели и се радват на живота.

Девизът „Смели и смахнати” е останал в миналото, шегите за Папич са се поизтъркали, но все още са останали хора, заливащи се от смях на тях, и пътуването продължава, докато накрая ти остават 2 часа до България и си мислиш „Няма закуска в 7.30ч?!” и носталгията малко или много те връхлита.

Петя Кръстева
11 "д" клас