Оранжево слънце на клечка
(на моите съученици от следващото поколение)
Спасибо вам святители, что плюнули да дунули,
Что вдруг мои родители зачать меня задумали,
В те времена укромные, теперь почти былинные,
Когда срока огромные брели в этапы длинные.
Их брали в ночь зачатия, а многих даже ранее,
А вот живет же братия - моя честна компания.
(Баллада о детстве)
Владимир Высоцкий
Ще напиша този текст от своята гледна точка, затова простете предварително за неизбежните автобиографични ремарки. Ще го напиша в разрез с правилата, на които се учат младите хора в училище. Ще го напиша фрагментарно, разпиляно и безтегловно. Този текст е образец на това как не трябва да се пише, ако искаме да имаме високи оценки по литература. Същевременно нека той за пореден път да разкрие простата истина, че по отношение на творческите дисциплини (между които принадлежи този предмет) образованието се стреми да дава не канони, а препоръки, и всъщност извън ситуациите на догматичните процедури – тип класно, контролно, изпит – всеки може да си пише, както си ще, стига това да е отглас от копитата на препускащите по вените ни далечни, тъмни, древни, неукротими коне…
В 32. ЕСПУ „Климент Охридски” имаше предучилищна паралелка, там се учехме да рецитираме руски стихотворения, да пеем руски песни под съпровод на акордеон и пиано. Играехме драматизации, хореографични етюди – например танцът на моряците, за който на момчетата бяха специално ушити моряшки костюмчета. Даже дойде оператор с камера и ни засне. Когато дядо ме заведе на един филм в кино „Георги Димитров”, видях на кинопрегледа как нашата група представя на родителите на новогодишното тържество своята програма. Знаете ли какво е кинопреглед? Не ви и трябва. А знаете ли какво е сега кино „Георги Димитров”? Все тая – по-полезно ще ви е да знаете какво е кинопреглед.
В пиеската за вълка и трите прасенца играех заместник-вълк. В пиеската „Дядо вади ряпа” бях кучето. Първата ми маска на куче беше направена от професионален художник и „товарищ Рачева” не я прие, защото на нея бе изобразен планиметричен булдог в черно-бял рисунък. Тогава дядо ми, който умееше всичко, взе една паница, обърна я наопаки, сложи върху нея една чаша и започна да ги облепва с хартия. Налепи десетки хартиени ивици. Като изсъхнаха, махна паницата и чашата и вече имах стереометрична маска на куче хем с дълга муцуна. Украси я с уши, език и зъби, нашари я, както той си знаеше. Страшно куче бях… Следобед в забавачката ни носеха закуска, на закачалката всеки имаше платнена торбичка с пластмасови чашка и чинийка – пиехме мляко и ядяхме кифли. После ни се четеше приказка. Имахме и класни занятия по рисуване и моделиране с цветна хартия – правехме осмомартенски или новогодишни картички. Разучавахме песни и стихотворения под съпровода на пиано или акордеон. Когато някой се провинеше, изправяха го до стената, а понякога и с вдигнати ръце. Когато някой искаше да отиде до тоалетната, отиваше при „товарищ Рачева” и искаше разрешение на руски („Товарищ Рачева, можно пойти в туалет?”) и тя винаги го пускаше. Когато за първи път в първи клас помолих за разрешение и го получих, всички, без съучениците ми от предучилищната, после ме питаха къде съм ходил – беше им чудно, че с някаква магическа приказка съм спечелил благоразположението на „другарката Илиева” да ми позволи да напусна часа. Забавачката ни бе дала основни поведенчески и комуникативни навици. Когато след време станах учител, в моето училище се забрани да пускаме учениците до тоалетната – беше с цел да се избегнат злоупотребите, но като цяло не беше мъдро педагогическо решение и затова не го и спазвах.
В първи клас постъпвахме след изпит. Изпита ни самата заместник-директорка „другарката Тодорова”. В нашата паралелка бяхме само четирима от забавачката. Когато се сбих със Сашка и класната дойде да ни се кара, почнах да се оправдавам на руски и всички се засмяха гръмко и присмехулно, не се смееха отново само другите трима, които като мене бяха постъпили в този клас от забавачката. За една година вече можехме да приказваме на руски. По-късно всичките ми ученици проговориха и дори по-добре от мен този език, но представения епизод не го разказах самохвално, а само като уточнение, че от шестгодишна възраст руският ни бе „вкопан” в съзнанието неизличимо – и досега мога да реагирам веднага, когато ме заговори руснак и да водя приличен диалог без да се запъвам, макар и с грешки.