Оранжево слънце на клечка

Играехме всякакви игри. Най-обичахме да се затичаме по коридора и да се спрем рязко, плъзгайки се по мозайката. Учителите ни ловяха за ушите като зайци. Още в първи клас се разделихме на „Славия” и „Левски” и в този състав играехме мач до припадък. Дворът беше голям, имаше две двойки хандбални врати. После, като взривиха училището в края на май 1999-та, останаха само едните. Ритахме като обезумели – и в пек, и в дъжд, и в сняг, понякога по седем-осем часа. През студените месеци се прибирах в къщата на баба и дядо на „Опълченска” № 14 с вледенени крачоли около глезените и с вледенена от пот коса. Целият квартал от сегашната метростанция до „Ботев” беше почти изцяло от схлупени къщурки. Зимата миришеше на чист сняг и дим от въглища, в дворовете се правеха снежни човеци, чиито очи нощем светеха като на бели привидения, ринеха се пъртини, върху заледените места се поръсваше пепел от печката, врабците и гълъбите зъзнеха в стрехите и слитаха на двора при всяка подхвърлена коричка, а снегът падаше на едри разпокъсани валма и аз чаках кога най-сетне в показния магазин ще пуснат бананите. Знаете ли какво е показен магазин? Е – няма такова животно днес. Нямаше топла вода и на чешмите бяха монтирани бързовари с чучурчета. Клозетите на целия двор, където живееха седем домакинства, бяха външни. Печките бумтяха, по стъклата имаше точно тези рисунки, които Смирненски описва в „Зимни вечери”. Ючбунар – кварталът на трите кладенеца. Още помня едноименната кръчма на кьошето на „Опълченска” и „Симеон”. Знаете ли какво има сега там? Не ви трябва да знаете… Знаете ли какво пиеха там бащите и дядовците ни? То и аз знаех, но мене ме черпеха с лимонада.

Камбаната на черквата „Свети Никола” звънеше на обяд и в четири часа и бистрият й ек се чуваше и през стъклата на класните стаи. Учихме се да четем, пишем и смятаме. Някои го можеха още от преди първи клас, но повечето трябваше да научим тези умения през тази година. Още тогава ни показаха библиотеката. Нямаше друга забава, освен игрите, грамофонните плочи с приказки и книгите. Черно-белият телевизор „Опера” дойде по-късно. Извървявахме се в библиотеката и взимахме главно приказки на поразия. Четеше ни се на глас и в часовете. Дисциплината бе строга – по руски образец. Който не слушаше – прав в ъгъла, понякога с лице към стената, за да не прави гримаси на класа.

През следобедните занимания ни се пускаха драматизации на магнетофонен запис, непостижим лукс. „Василиса прекрасная” се беше извъртяла в нашия клас десетки пъти. Четеше ни се и „Четвертая высота” и „Повесть о Зое и Шуре”. Някъде някой от героите умираше и ние подсмърчахме вкупом. Класната ни обясняваше, че това е само книга и така до другия път, когато пак се стигаше до смъртта на персонажа и ние пак надувахме гайдите. Като плачеше целият клас, беше разбираемо – всенародна скръб. Но когато само един от нас се разридаваше от нещо си, часът веднага се прекъсваше и класната хукваше да го утешава. Не дай си боже на някой да му потече кръв от носа, а това ставаше нерядко.

Когато на обяд идваше едната ни учителка да смени другата, втурвахме се по коридора да я посрещнем, да крещим радостно и да я прегръщаме. Дали другата, която беше карала сутрешните часове с нас, е ревнувала? Не зная. На другия ден тя идваше за втората смяна и атакувахме и нея по същия начин. Особено обичахме да се гушим и умилкваме в коженото палто на Елеонора Кириловна, която дойде във втори клас да помага на Дора Дмитриевна (с име по паспорт Добринка Илиева). Обичахме ги много, обаче това не ни пречеше да ги докарваме и до сълзи, без преувеличение – плачеха от нас като от жива рана. Особено често „товарищ Кириловна”, тъй като беше млада учителка. Ние мълчахме виновно и гледахме в зеления фурнир на чиновете. Умълчавахме се и когато Надето, отличничката на класа, се разплакваше, защото сме лоши.

Един следобед ни донесоха за закуска сухи пасти в целофан. Дора Дмитриевна излезе за малко и веднага някой хвърли суха паста по някого. Избухна престрелка със сухи пасти – всеки целеше всекиго и бе целен от всички. Внезапно вратата се отвори бавно – „товарищ Дмитриевна” се завръщаше. Но като по команда всеки хвана една суха паста, от пода, от чина – откъдето завари – и си седна на мястото. Великолепен синхрон, беше същински тиймбилдинг, макар че тогава тази дума не беше позната. Вие знаете ли какво е „тиймбилдинг”? Питам, за да ми обясните…

Стори ни се, че другарката не усети сражението със сухите пасти. По-късно, някъде в седми клас, така в кабинета по руски език, който беше във взривената част, играехме на летяща чиния (думата „фризби” не съществуваше) с капака на кофата с вода за триене на дъската. Първи пострада Пушкин, счупеното стъкло на портрета му очертаваше линия между буйните му къдри и ухото. После замина и Лермонтов, както и Горки, включително и лозунгът над дъската, който всеки ден ни уведомяваше от негово име, че „В жизни всегда есть место подвигу”. Звънтежът на разбити стъкла потвърждаваше гръмко този завет, докато един ден не счупихме истински прозорец и с това фризбито свърши. Но издевателството над класиците продължаваше. В осми клас успешно хвърлях и забивах джобно ножче по портретите на Йовков и Елин Пелин, които години по-късно четях с благоговение. Във фоайето между левия и фронталния коридор на директорския етаж имаше червени талашитени кубове, монолитна „художествена” социнсталация, закриващи сега видимата суха чешма. Там бяха снимките на членовете на ЦК на БКП. Някои смелчаци ги украсяваха с рога и мустаци, струва ми се, че имаше и изключени.