Старото училище
- Меги! Ставай веднага! – бяха първите думи, които малкото червенокосо момиченце чуваше сутрин.
Не че майка й беше зла, напротив! Тя просто се опитваше да събуди синеоката сънливка, която без да й се извика сутрин, не можеше да стане от леглото. Меги повдигна главичката си и избута одеялото в края на леглото. Застана в седнало положение и се зае да разплита плитките, в които бе вързана вълнистата й коса, в които бе вързана вълнистата й коса. Когато беше на половината на едната от тях, майка й се появи на вратата с кърпа в ръка и леко разтревожено изражение. След като видя, че дъщеря й се мъчи с плитчиците си, седна внимателно до нея и й помогна да се оправи.
- Тичай да се измиеш сега, за да не закъснееш. – каза накрая и се върна да мие чиниите.
Меги се запрепъва към банята със сънливо изражение и се опитваше да си спомни съня си за малките зайчета и птички. Сутрин никога не обичаше да ходи на училище, но щом пристигнеше там, ставаше най-щастливото дете на света. Преди няколко дни се бяха върнали от почивка при лелята на Меги в Австрия, където малкото момиченце нахрани поне стотина катерички. Днес за първи път от две седмици щеше да покаже червената си косица в голямата сграда, както тя обичаше да я нарича.
Като изми малките си бели зъбки и бледото си лице, облече синята си карирана пола и бялата риза. Отиде в кухнята при майка си с все още сънлив поглед и седна на масата, за да закуси обичайната закуска.
След двадесет минути, червенокосите дами вече се возеха в колата към училището на Меги.
- Дали ще се радват да ме видят? – питаше тя и увиваше кичур от косата си около малкото си пръстче.
- Със сигурност. – отвръщаше майка й и продължаваше да наблюдава пътя внимателно.
На по-малко от пет минути път до училището, вече бяха свидетели на истинско задръстване на коли. Меги предложи да отиде пеша до училище, все пак беше вече трети клас, и майка й се съгласи.
Малкото момиченце нарами чантичката си на рамо и заграчи с големи подскоци към голямата сграда. И ето, вече я виждаше, висока и красива. Една от най-хубавите усмивки грейна на личицето на детето. Тя се затича, но бе спряна от големи редици чакащи хора, смеещи се деца и разтревожени възрастни. Тя се огледа за някой познат, но не видя никого. Накрая все пак реши да попита какво е станало.
- Какво е станало ли? Ами рушат половината училище, за да строят някакъв нов транспорт. – отвърна пълничко момче и отново се обърна да гледа.
Няколко минути тя обработваше информацията. Накрая изпищя и започна да си проправя път през хората. И наистина. Няколко етажа вече липсваха. Меги усети напиращите сълзи в очите си.
- Не! – извика тя и малките й крачета я предадоха, карайки я да застане на колене.
Не! – каза този път по-тихо и захлупи личицето си с ръце.
Детско ридание, първото такова, което се чуваше сред смеещите се. Всички я загледаха недоумяващо. Защо ще плаче като го рушат? Та все пак ще си го има. Но Меги не можеше да спре. Малкото й телце се тресеше от риданията и хълцанията й. След малко към нея си проправи път червенокосата й майка, която някак си бе разбрала кой и защо плаче. Прегърна я и започна да я люлее и да й пее успокоителни песни. Момиченцето спря да хълца, но все още усещаше соления вкус по бузките си.
- Хайде, мила! Да се прибираме! – каза майката с нежния си глас.
- Но... – промълви Меги. – Но те ще го разрушат. Повече няма да го има. – и зарови личицето си в пуловера на жената.
- Напротив! То ще е тук и винаги ще те чака. – рече мило майката и прегърна силно малкото си детенце.
Оттогава Меги рисуваше картинки, на които детенцето не беше с голяма усмивка, не пееше весели песни, но винаги имаше оправдание за това. Дори и малката част, която бяха махнали от училището, я бе накарала да чувства малкото си сърчице свито и тъгуващо. Но тя все пак продължи напред, спомняйки си го такова, каквото бе преди.
Ванина Филипова
6 „г” клас